Паразитен, лаком мързел, облечен в евтин, сапунен, страхлив, но кръвожаден инстинкт - съвремие в крайно безвремие, плот на гниеща фантазия. Сън, в които осъзнавайки началото си, човека се моли за мазен край. Паразит.

Гост, но и домакин, другаря-господин забравя себе си докато пълзи към надеждата за лек. Лекичко безпомощен протяга безчувствени, обезкървени ръце към трепкащата светлина, пробила подло мрака, за да угасне завинаги, но не веднага. Тя е тук за да натрапи изневярата, родила се от чистата истина за самозабравила се любов, която лети с изгорени криле към мрака на отчаянието. Падение.

Временно всичко изглежда трайно. Тройният пронизващ лъч изпарява и малкото скътано доверие, отдавна загубило омайващата миризма на седем годишна младост. Точно в десетката. Стенания и освирепяла истерия, неадекватно отразяваха всеки прашен сноп фотони точно към целта. Пробив.

Шумен, начален тласък, изначално конкретен, коректно разпръсква праха на изгорялото тяло по безкрая. Инерция, пълна само със себе си. Поне пътя ще прав и тих. Съвестта се показва от спомена за цялост и гордо изважда младите си премрежени очи, като дар за душата, раздирана отново и отново на точното количество отдалечаваща се материя. Не голям, но поне последния човешки... Взрив.

_{~ 23:14
събота, 01.10.2015}